Юриспруденцията определя Европейският съюз (ЕС) като особен вид ,,наднационална организация”. В структурно отношение ЕС е уникален по своята природа. Той съдържа едновременно елементи характерни както за международните организации, така и за обединенията на държави. Още от най-древни времена редица народи са правили опити за цялостно обединение на Стария континент. След края на Втората световна война и победата над Третия райх (9-ти май 1945 г.) се предприемат редица действия за опазването на европейския мир. Първата стъпка към европейската интеграция е направена през 1951 г. в Париж. С подписването на Парижкия договор се създава Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС). Държави-членки на ЕОВС са: Франция; Западна Германия (ФРГ); Италия; Белгия; Люксембург и Холандия. Главната цел на Общността е да се обединят въглищните и стоманени ресурси на нейните държави-членки. През 1957 г. се подписват Договорите от Рим, с които се създават още две европейски общности. Това са:
- Европейска икономическа общност (ЕИО) и
- Европейска общност за атомна енергия (ЕВРАТОМ).
Общностите имат за цел създаването на общ европейски пазар, както и единен политически съюз. Тази цел е постигната с подписването на Маастрихтският договор от 1992 г., с който се създава Европейският съюз. При създаването си той се основава на вече съществуващите две общности: Европейска икономическа общност, преименувана с Договора от Маастрихт на Европейска общност, и на Европейската общност за атомна енергия (Евратом). През 2007 г. е подписан Лисабонския договор според, който Европейският съюз става правоприемник на Европейската общност.
Към днешна дата Европейският съюз е съставен от страни членки на Eвропейския съюз (след напускането на Великобритания от Общността на 31.01.2020 г.). Това са: Белгия; Франция; Западна Германия (ФРГ); Италия; Люксембург и Холандия (основателки) (1952 г.); Дания и Ирландия (1973 г.); Гърция (1981 г.); Португалия и Испания (1986 г.); ГДР и Западен Берлин се присъединяват към ФРГ и териториите им влизат в рамките на ЕС (1990 г.); Австрия; Финландия и Швеция (1995 г.); Естония; Кипър; Латвия; Литва; Малта; Полша; Словакия; Словения; Унгария и Чехия (2004 г.); България и Румъния (2007 г.); Хърватия (2013 г.)
Всяка държава, която желае да членува в ЕС следва да отговаря на т. нар. ,,критерии от Копенхаген” . Разпоредбите на чл. 49 и чл. 6, § 1 от Договора за Европейския съюз (ДЕС) определят условията и принципите на които всяка държава, която желае да стане член на Съюза, трябва да отговаря.
Това са:
- стабилност на институциите, гарантиращи демокрацията, върховенството на закона, правата на човека, както и зачитането и закрилата на малцинствата;
- функциониращо пазарно стопанство и способност за справяне с конкурентния натиск и пазарните сили в рамките на ЕС;
- възможност за изпълнение на задълженията на членството, включително и капацитет за ефективно прилагане на правилата, стандартите и политиките, които съставляват законодателния корпус на ЕС (,,достиженията на правото”), както и придържане към целите на политическия, икономическия и паричен съюз.
Институционалната рамка на ЕС се състои от 7 институции, изброени в разпоредбата на чл. 13, т. 1 от ДЕС. Тези институции имат обща компетентност и вземат общозадължителни решения. Това са:
- Европейският парламент, който представлява европейските граждани;
- Европейският съвет, който определя основната посока на развитие и приоритетите на ЕС;
- Европейската комисия, която е изпълнителната институция на ЕС;
- Съветът на Европейския съюз (или Съвет на министрите), който представлява правителствата на държавите-членки;
- Съдът на Европейския съюз, който контролира спазването на договорите и нормативните актове на ЕС;
- Европейската централна банка и
- Европейската сметна палата, която контролира бюджета на ЕС
